Направих си малка кутийка -

от онези, за тъжни неща.

Не бих я нарекла антика,

но ключът се завърта едва.

Сложих вътре снимка на вятъра,

малко пясък от плажа където

с двете кучета гонихме отлива,

а в капучиното имаше сол от морето.

Сложих малка картинка от комикс,

камък, който дълго вися на врата ми –

толкова дълго, че клетият ларинкс

се вдигна на крак срещу всякакви думи.

Сложих вътре онази кралица,

която за камъка исках да вържа,

която някой взел бе на прицел

и стреля по нея с куршум от сребро.

Сложих и шапката, голямото легло,

перата от острова и онова дърво,

под което седяхме в мъгливата вечер

и Ричард ми каза, че детството вече

няма значение, никой не вярва

в малките елфи и златната делва.

Прибрах суетата,

чашите текила,

детската книжка

и черната сила...

Доволна завъртях ключето

и го дадох на Ясен да го хвърли в морето...

Но чакай, в кутията ми остана сърцето!

Пишеш красиво. Много красиво. Вълнуващо красиво.
Пожелавам ти да отвориш кутийката си с радостни неща, тя е там до теб, само на една ръка растояние. Протегни се.., така.., още малко..., още на ляво..., а сега докосни сърцето си... точно там е.

Чета и не мога да повярвам...Изящно е. Дъхът ми спря.

Кака