Не си спомням какво точно исках да стана като порасна – баба ми искае да стана доктор, за да я лекувам, това си го спомням. Или поне масажистка – също щеше да й свърши работа. Знам със сигурност, че вуйчо ми искаше да стане камбанарист и да бие църковната камбана всеки час.
А аз май винаги си се представях като принцесата, която се забърква в неприятности и някой трябваше да я спасява (the lady in distress беше терминът на английски). Това не е точно професия и едва ли е толкова благородно, колкото лекар, например, но исках да имам дълги плитки, за да се катери момъкът по тях, сигурно и ябълки съм яла с надеждата да се задавя...
Наскоро осъзнах колко абсолютно вредни са приказките – и преди, и сега. Когато бях малка, аз слушах (а по-късно и сама си четях) приказките, а моето брутално цветно въображение рисуваше яростни битки с дракони, защото принцът е готов да жертва живота си, за да спаси принцесата; сънувах дълги и тежки походи (сега по-известни като екскурзионни летувания) през девет планини в десета, само и само принцът да може да донесе билка, за да спаси принцесата; принцът се влюбваше в неизвестната принцеса и спираше да се интересува от други, обикаляше света, обръщаше всяка песъчинка, за да намери своята принцеса, която е зърнал веднъж и дори не е разбрал дали тя може да готви или дали не изпада в депресии по-често, отколкото има главоболие.
Сега приказки почти не се четат или слушат – децата гледат преработките на Дисни и положението е наистина бедствено – съжалих Андерсен, когато изгледах Дисни версията на Малката Русалка – хора, на края на филма Ариел и принцът се ожениха!!! (Бях купила ди ви ди за подарък на едно прекрасно малко момиче, а когато филмът свърши, се почувствах изключително виновна пред майка му, че съм внесла такова зло в къщата.)
И така, да се върнем на принцесите – всяка принцеса иска да е щастлива, което, както разбираме от повечето приказки и от всички филми, означава само едно – да срещне любовта на живота си и да се оженят. Разбира се, трябва да има малко драма, за да има и какво да се празнува после. Все пак, ако няма драма, принцесата губи интерес.
Идва логичният въпрос – какво означава „любовта на живота”? Веднага отговаряме – някой перфектен, който ще ни обича вечно. Чудно ми е, обаче, ако вечната любов е толкова красиво нещо, защо приказките не пишат за нея, а не за това, как се е стигнало до сватба? Все се пише за драмата, за препятствията, за екшъна, но после? Всичко е ясно? Ясно ли е дали принцът не започва да злоупотребява с алкохола и не бие принцесата? Ясно ли е дали пък принцесата не е истеричка, която ревнува принца и от лявата му ръка? На децата тази информация им се спестява – един вид, абе ти се омъжи, другото е лесно.
А какво означава перфектен? Мускулест? Говори 12 езика? Жонглира с ножове? Поправя всичко в къщата? Или просто те гледа в очите и ти повтаря колко те обича? Т.е. всичко е добре, с изключение на това, че дълбочината липсва. Търсим перфектната обвивка, перфектната личност, която да показваме пред обществото и това да ни кара да спим спокойно.
За съжаление и друго се спестява на малките принцеси – романтичната любов е като световния мир – всички го искат, никой няма идея какво точно е това. Любовта не е бързият кон, който той има, не е пантофката, която той слага на крака. Любовта не е безвремие („Останалото е история”. Каква история – комедия, трагедия, хорър?) и безметежност („И заживяли мирно и щастливо до края на дните си”. Дали неговите дни не са свършили преждевременно, когато тя в пристъп на гняв не го удря по-силно с мраморната ваза?).
И така, в търсене на Prince Charming, който ВЕЧНО ще я гледа в очите, принцесата лесно изпуска този, който наистина ще я разбере. А докато стои на върха на света и чака някой да я стигне, един ден ще осъзнае, че на върха на света нищо не се случва.
пък и толкова рядко да се намери, че хората ги е страх да продължат историята и една седмица след хепи енда, че току виж чаровният принц се оказал гей-зоофил и избягал с белия си кон на романтично пътешествие.
а на върха на света се случват сума ти работи. ами нито едно не е по темата..
поздрави:)
"Цял живот търсих идеалната жена. Само за да разбера, когато в крайна сметка успях да я открия, че тя търси идеалния мъж.."
Всъщност ние сме повредени. Живеем в свят, в който опаковката се цени повече от всичко. Какво очакваме? Набиват ни в главата едни и същи неща, обясняват ни едно и също до безкрай, под различни форми и по различни начини. Как да бъдем други? И - не - не мога да предложа отговор, поне не и тук. Просто нещо, за което си струва човек да се замисли. Може пък да измисли нещо.
