Казват, че първите шест години са най-важни. Аз нямам много спомени от тогава, затова и не знам дали именно те са ме оформили като характер. Със сигурност знам, че ненавистта ми към кока кола датира от тогава, така че вярвам твърдо, че първите шест са най-важни.
И все пак, според разкази на очевидци, съм била изключително кротко бебе. Толкова кротко, че на баба ми й се налагало да ме хапе, за да се разплача и следователно тя да се увери, че имам глас. Освен това е било почти сигурно, че мога да бъда намерена точно там, където съм оставена. Включително и съм спяла седнала на кукуто си. И състрадателна съм била – винаги съм молила мама да спира да пее Зайченцето Бяло до средата, защото ми е ставало тъжно, когато сядало да плаче малкото юначе.
Въобще – дете-мечта. Биех се само с вуйчо ми, но до болница не сме стигали. В общи линии конфликтът ни стигаше до тиксо залепено на бретона ми; секунди по-късно, осъзнавайки какво е направил, той изрязваше стореното и така развих афинитета си към нестандартни бретони.
Освен всичко бях и страхливо дете – страхувах се от всичко, включително и от големия ми мечок-играчка, който през деня играеше роля на най-добрия ми приятел, но през нощта молех мама да го слага по-далеч от леглото, за да не ме изяде случайно. Беше ме страх и високо, стълби, кучета, някои от приятелите на дядо ми, тъмното. Веднъж баща ми ми подари 10 долара (които изхарчих за дъвки и сандали в корекома), защото бях скочила от около метър височина. Героиня. Стефка Костадинова.
Не запазих дълго своята мълчаливост. Мама все още си спомня как в една прекрасна събота сутрин, когато нормалните хора искат да поспят поне до 8, аз съм започнала да говоря за живота, вселената и всичко. Вече събудена, мама ми предложила да играем на игра – мълчанка. Засякла е. 10 секунди след началото на играта, аз, вече явно загубила спортния дух, съм казала дълбокомисленото „Муууууу”.
Бях и упорита. Имаше период, през който упорито не ядях нищо, стисках устни и въртях глава, за да не би все пак някоя лъжица да пробие фронтовата линия на устните ми. Бях и твърда в решението си да ходя да се люлея на люлките в 8 вечерта през декември – като вчера ми е пред очите. Аз, в жълтите си ботушки, стоя на масата и чакам нашите да се нахранят, за да ги заведа на люлките.
В детската градина бях най-обгрижваното дете. Не защото дядо ми работеше в ДС, а защото баба ми работеше в кварталния магазин за хранителни стоки. Затова и много често учителките ми казваха: „Мила е много мила. Ще попиташ ли баба си кога ще докарват салам?” Други знаменити фрази, които съм запомнила от тази институция са: „Ася реже като истинска майка” (по повод рязането с ножица в права линия, екзекутирано от въпросната Ася); „Който не си изяде супата, ще му я изсипя във врата” (познато, а?) и други подобни.
В детската градина срещнах първата си голяма любов – Сашко. Сашко живееше много близо до вкъщи и беше най-високото момче в групата, а аз – най-високото момиче. Пред огледалата в тоалетните често стояхме и се гледахме и той казваше: „Виж – ти си най-високата и аз съм най-високия. Когато пораснем, ще се оженим и ще имаме високи деца!” В първи клас, обаче, вече имахме идеологически различия и така и не стигнахме до брак. Не съм го виждала от тогава, но никога няма да забравя русолявия висок Сашко в огледалото.
Така и не се научих да карам колело като малка – освен че, естествено, ме беше страх, бях притежател на Балканче, което тежеше около 4 пъти повече от мен и аз така и не се научих да оперирам с него. С вуйчо ми си правехме състезания – докато аз измина разстоянието между два входа с моето колело, той обикаляше блока с неговото. Винаги той печелеше и скоро загуби интерес да играем на това. Върнахме се към доброто старо тиксо.
И тъй като още като малка се отличавах с изключителната си способност да НЕ съм сръчна (и да не режа като истинска майка), да НЕ спортувам и да НЕ мога да пея, бях включена към Сендовската система за деца-таланти от първи до пети клас. В художествена паралелка. Още тогава се зароди моята дизайнерска страст. В момента, заради дизайнерските ми набези, на работното ми място ми завиждат, сигурна съм. Само където умело маскират завистта със смях, който дори изглежда искрен.
Но да се върнем на първи клас – който не е запознат със Сендовската система, е загубил много. Няма толкова разчупена и волна програма. По цял ден играеш на училище, не пишеш никакви домашни, не учиш лулички и камшичета, а пишеш печатно и не носиш на мама никаква „огърлица от шестици” – бележниците ни ги въведоха чак в пети клас. Въобще – бях облагодетелствана отвсякъде.
Сега като си помисля, бях щастливо дете с родители, на които никога не съм ревала „Искам колаааааааааа”.
Представители на шест страни ще посетят ...
12 годишно момиче накара света да млъкне...
16.07.2009 20:13
17.07.2009 08:55
17.07.2009 16:40
